Каним Ви за участие в новата международна кампания на Телевизия MMTV: “НАЗАД КЪМ СПОМЕНИТЕ НИ”. Споделете с текст и снимка емоция от място, което сте посетили, но на което в момента не може да отидете заради коронавируса. Предизвикваме Ви да се включите сами и да поканите приятелите си да споделят свой спомен. Ние ще публикуваме Вашето есе на нашия сайт и нашия Фейсбук и/или Инстаграм профил, давайки Ви възможност да изявите себе си и да помогнете на още много хора с вдъхновението си. Най-интересните материали ще бъдат включени и издадени в специална книга. Отделно, всяка седмица ще теглим награда, предоставена от нашите партньори в кампанията.
Първа с авторски материал в нашата капания “Назад към спомените ни” се включи Ирена Мицковска – пътешественик и учител в НУ “Хаджи Генчо” в гр. Тетевен. Тя е човек с активна обществена ангажираност, реализираща свежи идеи в различни проекти и с реален принос във възпитанието на мислещи интелигентни млади хора. Нашето бъдеще.
Каним Ви да направим скок във времето и поемем на едно интригуващо пътешествие в емоционалния свят на Ирена Мицковска по легендарния поклонически път Ел Камино де Сантяго, мечта за всеки истински пътешественик. Очаква се маршрутите към крайната точка, града Сантяго де Компостела, да се отворят отново за посетители от юли тази година.
Да бъдеш в играта или как се лекуват нелечимите болести
Автор Ирена Мицковска
В своята книга „Завръщането на Басат“ испанският писател Висенс Виляторо, позовавайки се на друг автор, говори за една „болест със специфично име, чийто симптом е обсесивен възторг по островите, или, с една дума, островомания…. Болест на духа – рядка болест, но не и непозната…“. Прочитайки тези редове, облекчено въздъхнах: вече знаех моята диагноза- „каминомания“- обсесивен и неустоим копнеж да вървиш по Камино.
В последната година – две все повече се говори за този древен поклоннически маршрут; все повече хора решават да вървят пеша или с колело до катедралата в Сантяго ди Компостела, където, според легендата, се намират тленните останки на Свети Яков. Интернет пространството е пълно със статии, филми, коментари, съвети, пътеводители, телефони и адреси на албергета… Все неща, които първите пилигрими не са ползвали.
За мен Камино беше мечта
Скрита до сърцето; грижливо отглеждана почти двадесет години, без надежда и вяра, че един ден ще имам възможността да вървя по земното отражение на Млечния път. Всичко започна с интереса ми към тамплиерите, после се появи Шърли Маклейн с нейното „Камино“; след това Google Earth ме разхождаше по площада пред катедралата, а когато, пътувайки в Европа, се натъквах на мидата или жълтата стрелка в някой град, стръкчето мечта лека полека покълваше.
И така до средата на 2019 година, когато мечтата доби реални параметри – фиксирана дата на тръгване, самолетни билети, списък с необходимия багаж, страх и притеснения. Като част от багажа. Тревогите ми бяха свързани както с мен самата, така и с дъщеря ми, която беше бременна и в първите дни на октомври трябваше да роди.
На 31 юли 2019 раниците ни бяха натоварени в багажното отделение на самолета. Страхът и притеснението си взех с мен на борда.
Предвид ограниченото време, с което разполагахме, за начало на нашето Камино избрахме Асторга – града на Гауди и шоколада, на около 270 км от кулите на катедралата в Сантяго.
Тръгнахме. Занизаха се тъмни утрини в малки селца, сънени улички, събуждани от кукуригане на петел и лай на куче, зелени хълмове, безкрайни лозя, планински пътечки, пъстри кафета, огласяни от смях и разнородна реч. Занизаха се километри в споделено мълчание, в детски спомени, в признания… Разместиха се и се наместиха удобно в багажа и страхът, и притесненията; някъде там между двете тениски, якето, кърпата. Намерихме ритъма на Пътя и подутите ни глезени бодро отмерваха времето с всяка крачка.
Тези шест-седем часа вървене на ден създаваха приятен вид монотонност на движението, което ти позволяваше да се слееш с всичко наоколо. Да вървиш, да си мислиш за това или онова, да разглеждаш, да говориш- това не бяха отделни неща; а състояние на нов вид осъзнатост, потапяне и сливане със света край теб. Усещане за умиротвореност.
Чувството за принадлежност, противно на здравия разум, се подхранваше и от цялото различие край теб – различни националности и езици, религии и вярвания, дрехи и раници, шумно или тихо присъствие…
Не беше необходимо да си еднакъв, за да си част. Тъкмо различен, ти заемаше своето място в картината.
И някъде там, няколко дни преди Сантяго, в един дъждовен ранен следобед, когато градчето Арзуа тъкмо изплуваше пред нас в долчинката, от мъглата изплува и лекарството за моя страх и притеснения. Умълчани и скрити в дъждобраните заради лекия дъждец настигнахме възрастна двойка. Поздравихме с Buen Camino, както повелява добрият тон по Пътя. Те отговориха и разговорът продължи на английски език. Разбира се, започнахме с темата за времето, после се запознахме- кой откъде е, кога е тръгнал по Пътя, колко дни вече върви… Дороти и Дан се оказаха от САЩ; тръгнали от Сария, от задължителните за получаване на поклоннически паспорт 100 километра. След тези няколко минути на любезно бърборене мъжът ни подкани да не се бавим с тях, а да продължим с нашето си темпо, защото „жена му е с операция на коляното и не може да върви бързо“.
Погледнах с почуда и възхищение американката и не успях да потисна любопитството си: Операция на коляното? И какво те накара да прекосиш океана, за да вървиш пеша, в слънце и дъжд,с тежка раница на гърба по пътя на апостол Яков?
Още помня топлината в усмихнатите ѝ очи, когато каза: А какво? Да се откажа ли? Камино е моя мечта! Исках да си докажа, че съм още в играта.
В този момент разбрах какво означава изразът „времето спря“. Дороти едва ли предполагаше какъв ефект имаха нейните думи върху мен. През следващите дни се улавях, че често мисля за нея, за силата на духа ѝ и за изречението „I`m still in the game.” Бях чела достатъчно за уроците, срещите и чудесата на Камино, макар че гледах на това със здравословна доза добродушна ирония. Но там, пред синеоката усмивка на Дороти, бях убедена, че тя е моята важна среща; че е трябвало мечтата ми „да порасне“ през тези двайсетина години, че си е струвало да нарамя раницата със страховете си и въпреки раните, неудобните обувки и подутите глезени, да вървя. Без да спирам. Защото още преди полета за Испания, Пътят отдавна е бил започнал.
Вече осем месеца от нашето завръщане, но не минава ден, в който мисълта ми да не полита към пътеките на северна Испания. Спомените и въображението ме връщат там, където толкова силно усетих, че съм част от всичко това, което погледът ми докосва- Природа, Земя, Всемир; всеки има свое име за тази принадлежност.
Знам, че е въпрос на време още веднъж да застана пред величествената катедрала в Сантяго, притаила дъх, с огромна благодарност за това, че „съм още в играта“; с удобни обувки и раница, пълна с любознателност и възторг, без страх и притеснения.
Откъде знам, че това е моят Път?
Както казваше Дон Хуан, мъдрият герой на Карлос Кастанеда, задай си въпроса- “Има ли този път сърце? … един път със сърце е лек. Той не те кара да работиш, за да го харесаш.
Фенове на телевизия MM не забравяйте да ни следвате на нашата фейсбук страница. А за тези от вас, които не можете без ММ, гледайте ни 24/7 на живо на нашият сайт mmtvmusic.com или в мрежата на Vivacom, Bulsatcom, TiVi.BG, Neterra TV, СКАТ и bgtime.tv.
